Интервю на автора Иво Милев за книгата "Животът и смъртта на Людмила Живкова"

вестник Телеграф

Г-н Милев, защо решихте да напишете книга за Людмила Живкова?

За всеки е очевидно, че Людмила Живкова е личност, която се набива в очи от пръв поглед. Малко са имената в българската история с такова ярко и в същото време противоречиво присъствие. Може би се броят на пръстите на ръката. Тя от семейството на всевластния управник на България, отношенията й с баща й са изключително близки, на доверие, взаимна опора и подкрепа в една среда на ласкателства, притворство, интриги и недоверие. Случва се така, че бащата, заради властта си, предава любимата си дъщеря и… тя умира. Чувството му за вина е неизразимо. Ако прибавим към тази класическа драма и второстепенните персонажи на придворни поети, шутове, гадателки, “сиви кардинали”, блюдолизци или просто обикновени използвачи ще получим един наистина Шекспиров сюжет. Класическият сюжет се допълва и от личната съдба и драма на тази жена - от обикновена млада жена, израснала в привилегировани среди, която може да има всичко, след нещастен инцидент - една катастрофа от 1973 г. - претърпява трансформация, след която вече нищо не може да бъде същото. Просто се изненадвам как все още някой не го е превърнал във филм или пиеса, например. Но за да стане това този материал първо трябва да бъде исторически преосмислен, а много хора, включително научните и академични среди се страхуват от него, страхуват се от близкото ни минало. То обаче е неизбежно, появява се и влиза като Каменния гост - в най-черните ни кошмари.

Работите по нея почти 10 г. и сте ползвали 50 000 страници архивен материал, който в по-голямата си част не е показван досега. Кои бяха най-любопитните факти от тях, които ви впечатлиха най-много?

Започнах първо с всичко публикувано за Людмила Живкова. Отне ми около 4-5 години, наред с другата ми работа. Създадох си един плуващ, менлив образ, но всичко се промени, когато се запознах с документалния материал. Неизброимо число листове от нейния личен архив, архива на Комитета за култура, на Комитета за честване на 1300 години от основаването на българската държава, на Института по култура, на Института по сугестология на д-р Георги Лозанов и т.н. и т.н. Тогава успях да чуя нейния истински глас, в стенограмите от нейните срещи и заседания, да видя завидната енергия на този човек, да се запозная с кореспонденцията й, с писмата които е получавала. В тях възрастни жени се обръщат към нея с “дъще” и й говорят на “ти”, в тях болни деца, молят да ги приеме в София, да ги докосне по главите… Само това е достатъчно за анализ на епохата - как тя още приживе се превръща в култов образ на светица, която изцелява с докосване, или по-точно на имитация на подобен образ.

Книгата се нарича „Животът и смъртта на Людмила Живкова. Биография“. Какво не знаят хората за живота й? Открихте ли истината за смъртта й и каква е тя – убита ли е или се е самоубила?

Още в началото на книгата си задавам малко странния и почти нелеп въпрос: кое е по-важно животът на човек или неговата смърт? И кое определя смисъла на другото. Всъщност книгата ми е книга за живота, а не книга на мъртвите. В същото време, верен на разбирането за важността на релацията живот - смърт, целият разказ води смислено към една неизбежна преждевременна и трагична смърт. Отговорът е даден, макар и непряко. Аз не съм следовател, разследващ или съдебен орган.

Кои са митовете за нея, които развенчавате в книгата си?

Най-важното е, че клишетата наложени последните години - “татова щерка”, “комунистическа принцеса” и т.н. не работят вече и са без съдържание. Време е за нов поглед към нея и наред с това за нов поглед към нашето близко минало. Най-малкото става дума за някаква невъзможна “реставрация”. Говоря за зрял поглед към миналото, като “възрастни” хора, ако ми позволите, а не като малки деца, които капризно тропат с крак и крещят: “Не искам!” Дълго време една малцинствена група гръмогласници, самите те рожба на онова социалистическо общество и то нито най-добрата част от него, още по-малко най-честната и достойната, обсебиха смисъла на историята и проповядват жестокия римски обичай на “проклятие на паметта”. Те иззеха смисъла на живота на огромна част на българския народ, родена и израснала по времето на социализма. Втълпяваха години наред вина, проповядваха безсмислието на епохата, поставяха под съмнение труда им, добродетелите им - не говоря за геройски добродетели на съпротива, които малко са ги имали - а за простите ежедневни добродетели на справянето на тези хора със света и обществото, в които им е съдено да живеят. Тези хора се нуждаят от уверение: Не, вашият живот имаше смисъл, защото историята има смисъл.

Няколко от хората, които са били най-близо до нея, също описаха спомените си в книги, но те се оказаха противоречиви и дори се стигна до съдебни дела помежду им. Като страничен наблюдател и изследовател по темата сигурно сте запознат с мемоарите им. Какви изводи направихте за себе си и кой се оказа по-правдив?

Запознат съм с всичко излизало или писано за Людмила от 1973 г. насам. Съгласен съм с това, което казва Александър Фол за авторите на мемоари - пишейки за Людмила, тези хора всъщност пишат за себе си. Мемоаристите - с тема около Людмила Живкова - могат да бъдат разделени на няколко вида. Нейни близки сътрудници, които казано просто, твърдят: ние свършихме цялата работа, тя беше само лицето (най-ярък представител на тази група е Емил Александров, например), други, които си приписват цялата заслуга за идеите на Людмила, определили облика на “епохата Живкова” (такива са Александър Фол и особено - Богомил Райнов) и трети, които казват - бяхме против (как и кога, е отделен въпрос). Такъв например е партийният апаратчик с високи постове Стоян Михайлов, който след 10-ти ноември се зае да заклеймява едноличната власт на Живков, на която предано и всеотдайно е служил. Всъщност образа на чудовището Тодор Живков, на едноличната власт, термина “живковизъм” изградиха не други, а лично неговите съпартийци от Българска комунистическа партия, в последствие БСП. Това стана по стар изпитан метод, приложен от самия Тодор Живков през прословутата 1956 г. след Априлския пленум. Те в един глас нададоха изненадващ глас - той беше злодеят, какво общо имаме ние, дръжте него и така крадецът извика: Дръжте крадеца… Всъщност това е срамно и нелепо. Така започна злополучния демонтаж на системата и изграждането на нещо ново, в чийто руини живеем все още днес.

Обикновено наследниците й оспорват написаното от различни автори, вие имахте ли тяхното съдействие и ако да, разкажете за контактите си с тях?

Познавам Евгения Живкова бегло - виждал съм се с нея няколко пъти. Помолих за съдействие, но ми беше отказано. Донякъде я разбирам. Тя е получавала множество удари, живее с едно противоречиво наследство и е станала предпазлива. Тодор Славков - не познавам. По принцип свидетелства на близки, особено от семейния кръг, са доста рисковани за едно подобно изследване, каквото предприех аз. Не ме интересува, а и не ми влиза в работата дали книгата ще се хареса на наследниците или не. За тяхна жалост, Людмила Живкова не им принадлежи. Те трябва да го разберат и всички тогава ще бъдат по-спокойни.

Казвате, че ще публикувате за първи път много снимки от личния й архив. Кои са най-интересните и какви са историите около тях?

Текстът за изданието стана доста обемен. Над 700 страници. Поисках от своята редакторка - Силвия Недкова - да реже без да се притеснява, тя отказа, макар много от първоначалната версия на книгата да липсва, да е кондензирано или само маркирано. Каза ми: Никой не е писал така по темата и скоро никой няма да пише. Нека остане така. Читатели ще има. Повярвах й. Така че заради обемния текст, много от предвидения снимков материал липсва. Имаме например последната снимка на Людмила Живкова от една международна среща на жените през месец юли 1981 г. Снимката е от резиденция Бояна, в полумрачен салон, тя пристъпва към микрофон, облечена в бяло. Звучи дори зловещо, много самотна и много тъжна - след няколко дни ще умре.

НУЖНА НИ Е КРАЧКА НАПРЕД... КЪМ НАШЕТО МИНАЛО.
ИНТЕРВЮ С АВТОРА НА КНИГАТА "ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА"

в. "Стандарт", Ал. Атанасова

Господин Милев, в момента вие ли сте човекът, който знае най-много за Людмила Живкова в държавата – извън семейството и близките й приятели?

- Трудът, който съм положил в издирване, обработка, премисляне и излагане на документалния материал за книгата, ми позволява с чисто сърце да кажа - да. Или поне: може би.


Какво каза Любомир Левчев, когато разбра, че ще пишете книга за Мила, както той я нарича винаги? Сподели ли нещо за нея, което досега не е било тиражирано пред широката публика?

- Изследователското ми намерение и концепция при започване на същинската работа по книгата, което се случи преди около малко повече от 3 години (работя по темата Людмила Живкова още от 2009 г.) беше да не търся, да не се възползвам и да не се доверявам на преки лични наблюдения на хора от най-близкото й обкръжение. Любомир Левчев е писал и говорил много за Людмила Живкова и ако има да казва нещо повече - ще го направи без мое посредничество. В документите, в кореспонденцията, в стенографските записи от срещите и разговорите, в нейните лични писания, аз търсех и мисля, че намерих автентичните глас, поза, жест, държание на Людмила, от позицията на един отдалечен, външен наблюдател.

Успяхте ли да говорите със Светлин Русев преди неочакваната смърт на академика през лятото?

- Познавах се добре със Светлин Русев, искрено съжалявам, че не може да бъде вече читател на тази книга, а искаше да бъде един от първите. Обсъждали сме много подробности, на пръв поглед незначителни и маловажни факти. Той е изключително важна фигура за разбиране на времето или “епохата Людмила Живкова.” Тя избира за свои най-близки сътрудници трима души: Любомир Левчев - поет, т.е. един литератор, Светлин Русев - т.е. един художник и Александър Фол - един историк. Нейното обкръжение олицетворява сферата на обществен живот, която тя иска да обхване… Всъщност сега се сещам нещо, един въпрос, който бих искал да задам на Левчев… Задавам го задочно: Каква е по-точно тази “Академия”, тази “невидима комуна”, която той споменава в едно лично писмо до Людмила, цитирано от секретарката й. Става ли дума наистина за нещо неформално, за някакъв много близък приятелски кръг на съмишленици (и какви именно?), нещо подобно на Платоновата академия в Атина или тази на Медичите…? Става ли въпрос за един окултен кръг и какъв е бил общия предмет на интереси, сплотил тази “Академия”? Въобще състояла ли се е тя?

Открихте ли преки доказателства за това, че от Москва са блокирали Людмила в нейната мисия: чрез културата да приобщи България към света и да я отвори към Запада?

- Доказателствата изобилстват, както свидетелски, така и документални, фактически. Острата реакция на Москва започва да личи особено категорично към края на 1980 г. Тогава Източният социалистически блок наблиза в една решителна критична фаза. През същата тази година е създаден полския профсъюз Солидарност, така или иначе в Полша винаги е съществувала силна опозиционна вълна, в значителна степен на основата на католицизма, който никога там не губи своето значение. Да не забравяме, че от 2 години папа е полякът Карел Войтила, папа Йоан Павел II, така злополучно свързан с България. Чехия и Унгария също са непокорни. Румъния и Югославия отдавна поддържат своя собствена политика, не винаги в обсега на диктат от Москва. Брежневото време на конференцията от Хелзинки, на “мирното съвместно съществуване”, вече е в историята… Брежнев по това време е жив труп, а реален господар в СССР е шефът на КГБ Юрий Андропов - да не забравяме, инициаторът на потъпкването на Унгарските събития през 1956 г., на Пражката пролет, човекът поставил си за своя житейска задача да изкорени дисидентството в рамките на системата. В края на 1979 г. съветските войски са нахлули в Афганистан, а САЩ и Запада са обявили официално, че на тази “империя на злото” (макар Рейгън да формулира фразата няколко години по-късно) трябва да се сложи край. 
Повод за острата реакция на Москва са още както, засилващите се информации от България - от една година в НРБ има нов съветски посланик, който не крие неодобрението си към Людмила - така и няколко нейни изяви, които, така да се каже скандализират СССР. Те са на международни форуми в САЩ и Югославия. Но най-дразнещо е, като че ли твърдото й решение през 1981 г. да започне мащабното честване на 1300 - години от създаването на българската държава_ както в страната, така и в чужбина. Мероприятие, което Москва категорично не одобрява. Тя има подобен лош опит с Полша от преди няколко години и не желае да допуска повече националистически прецеденти в Блока. В началото на 1981 г. Людмила Живкова прави последен отчаян опит да промени отношението на Москва към българската инициатива. Опитът е неуспешен. Срещата е описана подробно и вълнуващо от Недялко Йорданов, който присъства в Кремъл, поканен лично от Людмила Живкова. Тогава той се възхищава от тази “нито толкова привлекателна”, “нито толкова умна жена”, фанатично предана обаче на една идея - “националното ни достойнство”. Малко по-късно същата година Людмила е заменена на поста си председател на организационния комитет за честване на 1300-години от основаването на българската държава от баща си. Това е сериозен удар върху самочувствието й. Натискът идва от Москва. За пръв път й се отказват публични изяви и то на важни международни прояви, каквато е срещата на международния парламент на народите за мир, организиран в София по нейна инициатива, който трябва да съвпадне с международната писателска среща и срещата на децата от Асамблета, както и с началото на ознаменуването на 1300-годишнината… Всичко това води до развръзката…

Кои, според вас, са били най-големите врагове на Людмила и нейните идеи?

- Врагове тя има много и тогава, и сега. Едната такава ярка, свръхамбициозна и безкомпромисна личност, отявлено заявен реформатор, в една система на застоя, на статуквото, която се крепи на максимата “да не клатим лодката”, няма как да няма врагове. Дали са точно врагове или неодобряващи внезапния възход на Людмила Живкова, променящ или заплашващ да промени политическите констелации по върховете, нейните идеи или амбиции, те са от най-близкото обкръжение на баща й: такива са били Милко Балев, академик Тодор Павлов, Цола Драгойчева, Борис Велчев… Още повече, че във врагове или предатели - скрити, подмолни - спрямо нея се превръщат нейни доскорошни приятели и съмишленици. Което е още по-тъжното.

Защо нацията ни все още остава далеч от теориите и практиките на Димков и Дънов, пред които се прекланят световни интелектуалци?

- Самият Дънов казва, че е “изпратен” да работи сред българския народ като сред неразорана нива, където има нужда от него. Неговото е учение, което отхвърля субективността и егоцентризма. Съвременната епоха и нейната публичност толерират точно обратното на това - където всеки е неприкословен бог сам за себе си. Съвременният идеал за личност и човек, проповядван от медии, реклама, филми, телевизия е коренно противоположен на вглъбената, внимателна индивидуалност, фиксирана, върху личното си самоусъвършенстване в творчество (схващано много широко) каквато е при Дънов или Людмила. И според двамата окончателната, решаваща битка тепърва предстои. Тогава ще се отсее плявата от зърното…

Ще има ли филм по книгата ви - разкажете, каквото можете за него?

- Идеята за книгата се роди преди 10 години като подготовка за филм. Дали сега ще има филм по нея, не знам и не мога да кажа. Изненадан съм повече от това, как досега никой все още не е използвал живота и драмата на тази жена за създаване на пиеса или филмов сценарий. Тя събира като във фокус драмата на епохата.

Всички мразим уродливата интерпретация на комунизма в България, но защо много хора днес се страхуват да признаят, че в някои отношения тогавашният живот беше по-човешки - разбира се, ако не си попаднал между репресираните?

- Не знам дали е бил по-човешки и какъв смисъл влагате в тази дума… Това е едно ограничаващо, стагниращо общество, в което държавата се отнася към своите поданици като към невръстни деца - поднася им информация, която смята за необходима, ограничава движението им, забранява й нерегламентирани събирания - въобще отношение на баща или строга майка към едно непълнолетно дете, което всеки момент може да стори пакост. Въпросът е, че българското общество, много трудно, е излязло вече или полу-излязло от това състояние на непълнолетие, когато идва окупацията на България от комунистическия СССР. И в същото време това младо общество няма достатъчно сили и средства, опорите, да се противопостави и справи с този нечовешки натиск, какъвто е налагането на социализма в България през първите десетина, решителни, години. При Тодор Живков и особено по времето на Людмила Живкова нещата са много променени вече, спазва се политически коректното, но неговите граници постепенно се разширяват и дори рискуват да се взривят. Ключова роля за това има Людмила Живкова. Стигнах до идеята за биографична книга за Людмила Живкова постепенно, навлизайки все по-навътре в живота й, взаимовръзките на нейните идеи, епохата. В основата на решението да посветя толкова време на тази тема е твърдото ми убеждение, че сме дошли на прага на нихилизма и отрицанието, и сме длъжни да направим следващата крачка напред… към нашето минало. В продължение на дълго време едно озлобено малцинство всячески внушаваше и се опитваше да заличава и обезценява смисъла на живота на хиляди и милиони - честни и безчестни, подли и смели или просто обикновени българи, живели по времето на социализма. Още повече, че тази малцинствена група е от нито най-добрите, нито най-честните, нито инакомислещите от онова опасно и трудно време. Тези хора проповядват вече години наред damnatio memoriae (лат. - проклятие на паметта). Така не се гради нито общество, нито история. Не може винаги, в своята история, през 40-50 години, да започваме винаги отначало, от нула. Самата Людмила Живкова е виждала своята мисия в повторното връзване на прекъснатите исторически нишки в българската история с времето от 30-те и 40-те години на XX век. Людмила Живкова иска да върже прекъснатите от нахлуването на комунизма връзки в историческата съдба на нацията, ако мога така да се изразя. Времето на 70-те и 80-те години в България е немислимо да бъде разбрано без времето на 30-те и 40-те години на XX век. За културата и обществото трябва традиция, време и приемственост, без резки скокове и разрушавани действия до нула. Така наред с образа на Людмила се опитах да пресъздам един образ на епохата, от една нова, актуална гледна точка, на един човек, имащ шанса да прекара младостта си в две коренно различни епохи. Така се получи една истинска “документална сега”, както нарече книгата нейният редактор Силвия Недкова.

Завършил сте прочутата немска гимназия в Ловеч тъкмо по времето, описано от Владо Даверов във „Вчера“ – какви бяха онези години за вас?

- Доста ме състарихте… Владо Даверов се подвизава там доста преди аз да съм роден. Едно прекрасно място, където човек можеше да получи добро образование. Дължа му много. Имам дете и съм отвратен от нивото и принципите на съвременното българско образование. Следствие на много бъркане с нечисти и груби ръце в една деликатна област. Това са травми, от които дълго ще страдаме, а може би те ще са неизличими.

Имахте ли проблеми с БГ дипломати след премиерата на „Мисия Лондон“?

- Не, но може би не съм разбрал, ако сме имали, защото просто не се интересувам от дипломати.

На къде върви България, според вас?

- На подобен въпрос има свръхжелаещи да отговорят, така че няма нужда и аз да се намесвам в този дебат. Надявам се - към по-добро и наистина не съм черноглед, за да добавя - но не ми се вярва.

 

Иво Милев: Животът на Людмила Живкова е Шекспирова драма

04.12.2018

интернет издание АКТУАЛНО

 

Новата обемна биография на Людмила Живкова, “Животът и смъртта на Людмила Живкова”, е резултат на многогодишен труд на автора Иво Милев. Той работи по темата "Людмила Живкова" от 2009 г. във връзка с развитие на проект за игрален филм на продуцентските компании "СИА" и "Камера". След работа с над 50 000 страници архивен материал, в по-голямата си част неизползван досега, книгата представлява ултимативния биографичен разказ на дъщерята на бившия първи Тодор Живков. В центъра на този разказ е личната драма и трагедия на една жена, умряла с чувството, че е предадена, изоставена и излъгана, дори от собствения си баща, а смъртта ѝ и до днес продължава да буди загадки.  Ето какво заяви Милев в интервю за Actualno.com.

 

- Г-н Милев, натрупана ли е вече онази историческа дистанция, която да позволи обективен разказ за Людмила Живкова?

 

Историческата дистанция понякога е само оправдание за непоемане на отговорност. Нея много я обичат историците и т.нар. академични среди. Ако питате тях, все ще бъде рано. Всъщност, аз не участвам в подобен дебат. “Обективността” е лесно трошливо понятие. Това, което мога да гарантирам е един чист, четим, документален разказ, основан на множество първични архивни документи, в по-голямата си част неизползвани досега. Личността на Людмила Живкова е положена в една стриктна хронология и един широк контекст на времето, както и на идеите, формирали нейния мироглед и основните принципи на нейната политика. Това са и отликите на книгата от всичко писано досега за нея.

 

- Какво провокира интересa ви към нея - дотолкова, че след дълги години работа като продуцент и сценарист ("Стъклен дом", "Отплата") да напишете историческа книга?

 

Всичко започна през 2009 г., когато със своите колеги от СИА започнахме развитието на проект за игрален филм за Людмила Живкова. Напускането ми на компанията през 2010 г. стопира проекта, но интересът ми към Людмила остана. Познанията ми за нея се задълбочаваха през годините. Работата с множество архиви ми позволи да видя нещата в тяхната историческа, документална стойност. Очертаваше се образ на една своеобразна и странна жена, със странно държание и още по-странни идеи в една силно стагнирана, политически коректна и ограничаваща среда, каквато е системата на социализма през 70-те години на миналия век. В едно скучно и силно маскулизирано общество на партийни апаратчици от Брежневите “години на застоя”, се появява една жена, различна от всичко, което социалистическият блок може да предложи. Ексцентрична със своето облекло и дръзки заявления, отворена и открита за контакти, връзки и приятелства. Ясно заявяваща реформаторските си нагласи. Неслучайно медиите на запад я харесват и толерират толкова. Тяхното отношение към нея е фрапантно положително за разлика от отношението им към когото и да е източно-европейски политик или държавник. Клишираният образ на една “комунистическа принцеса” и “татова щерка” е вече неадекватен, неработещ и ограничаващ за тази жена, с чието име не без основания се свързва цяла епоха от най-новата ни история.

 

- В отношението към Людмила Живкова, както по принцип към почти всяка важна фигура от социализма, има предимно полярни, чернобели реакции. Според едни тя е един от малкото хора с либерален дух, положили огромни усилия да реформират системата и то отвътре, според други - удобно инсталирана и предана на кръвната си обвързаност към партията фигура, която е част от социалистическата пропаганда, стил и методи. Каква е вашата версия за нея?

 

Всичко това, което казвате, е вярно. Стигнах до извода, че тази самотна в личния си живот жена, е самотна и в публичните си прояви, самотно е и посмъртното й битие, ако мога така да се изразя. Не я приема политическата върхушка около баща й. Още тогава, с издигането на Людмила Живкова, Тодор Живкова явно и скрито е обвиняван в семейственост. Още повече, че нейното издигане пренарежда политическите констелации по върховете. Те стават неспокойни, а те не искат и не са свикнали на това. Не я приемат и “либералстващите”, защото тя е дъщеря на първия държавен и партиен ръководител. Това важи и тогава, и сега. Не я приема Бялото братство на дъновистите, защото тя, като че ли, следва “Агни Йога” на Рьорих, а според Дънов - то е дадено от “черната ложа”. Не я приемат и последователите на “Агни йога”, защото тя недопустимо, за тях, смесва едно чисто духовно учение с политиката. А нейните идеи са близки както до тези на Петър Дънов, така и на Елена и Николай Рьорих. Това, в което се убедих още, е че тя категорично желае и работи за промяна на системата на реалния социализъм. Прави го от единствената възможна позиция - от позицията на един идеален прото-марксически идеал, в който спокойно могат да съжителстват ранните идеи на Маркс за усъвършенстването и самоусъвършенстването на човека, за еволюционното спираловидно развитие на Хегел и на Ленин, с визиите на Рьорих и Дънов за еволюцията, ролята и предназначението на човека в света и т.н. Не трябва да забравяме, че сам Рьорих казва, че учението “Агни йога” или “Жива етика” е просто другата страна на комунизма и че двете са много, много близки. Също не трябва да забравяме, че Георги Димитров и Дънов са близки приятели и тази връзка не е само личностна…

 

- Как се промени отношението ви към нея по време на самото писане? Каква например бе първоначалната ви нагласа и как тя ставаше по-различна, след като започнахте да проучвате обстойно живота й с исторически документи?

 

Отне ми около 3 години, за да се запозная само с всичко писано за Людмила Живкова и от нея. След това още толкова да проследя всички връзки на нейните идеи, които тя се опитва да прокара през време на своята кратка, но бляскава кариера. А те не са малко: Дънов, Елена Блаватска, Рудолф Щайнер, Николай и Елена Рьорих, Оробиндо и т.н. Едва преди 2 години ми се отдаде възможност да работя с архивни материали, повече от 50 000 страници, и тогава узря окончателното ми решение да напиша тази книга. Всъщност, отношението ми към социализма и неговите прояви винаги преди е било на пълно безразличие до презрение. Израснал съм в тази система и ненавиждам нейния фалш, лицемерие, суета и “публичен колективизъм” на събрания, масови мероприятия, митинги, демонстрации и т.н. Не съм участвал в организираните от Людмила Живкова прояви като Асамблеята Знаме на мира или всякакви други инициативи и чествания. Но именно Людмила Живкова беше образът, който ме накара да се върна към миналото, включително своето собствено и да потърся смисъл в него. Мисля, че такъв път трябва да извърви всеки от нас. Но по-интересно беше друго… Постепенно се очертаваше образа на една самотна и нещастна жена. Приживе, както и сега, тя е била повече обект на отхвърляне и дори присмех. Майка, която е измъчвана от това, че не може да обръща достатъчно внимание на децата си, съпруга, чиито бракове все не вървят. Около нея има постоянно тълпа от сътрудници, помощници, ласкатели или просто обикновени подмазвачи, сред които на нея й е трудно да открои истинското приятелство. Така тя ще претърпи много разочарования, включително от хора, на които много е помагала безрезервно и е вярвала. Срещнала подкрепа и опора в баща си, скоро ще бъде разочарована и от него. Нейният живот е една истинска Шекспирова драма, пълна с предателства, интриги, лицемерие, включително убийства, всъщност една трагедия.

 

- Какво мислите за противоречивата комбинация от еднопланови партийни доктрини и интереса на Живкова към окултното, мистиката, контакта й с Ванга, Изтока? Как двете съжителстват едновременно при дъщерята на Първия?

 

Трябва да разделим въпроса на две части. Първата е, каква може да бъде връзката между марксизма, комунистическата идеология, покриваща всички сфери на живот и философския “идеализъм”, т.е. предпоставката за наличието на един трансцендентен, метафизичен свят на идеи. И втората е как колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с такива елитарни концепции, каквито са тези на окултните или езотеричните движения… от края на XIX и началото на ХХ век, например, макар да можем да ги проследим доста назад във времето. Всъщност, марксизмът е противоречиво понятие, самото то не е единно. То се ражда от постиженията на немската идеалистическа философия (Хегел, Фихте, Шилер и т.н., например) и с това започва й неговата драма. Всъщност, въпреки всичките си материалистични претенции, комунизмът е най-радикалната идеалистическа идеология. Той си поставя задачата да преоформи радикално обществото на базата на един комунистически идеал, на една идея. Много от фразеологията на комунизма в неговата пропаганда съответства на изключително важни понятия в Агни Йога и дори в Дъновизма: подвиг, огън, саможертва, творец, герой и героично… Просто е достатъчно да пренастроиш значенията и със същата фразеология да изкажеш различни идеи и мисли, което всъщност прави Людмила Живкова. Много от понятията на марксизма са и понятия на “Жива етика”: материя, спирала, като образ на общественото развитие (особено при Ленин), съзнание, отражение и т.н. На въпроса как колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с елитарни, окултните или езотеричните концепции, отговор дава Александър Фол говорейки на любимата си тема - за орфизма, за тези “облечени в бяло мъже”, обсебени от идеята за чистота, усъвършенстване и възможно безсмъртие. “Тогава тази вяра бе аристократическа привилегия, казва Фол, но в други времена тя може да бъде и народно достояние. Убеждението, че човекът може да се самоусъвършенства, т.е. да се поддържа в непрекъснат процес на развитие и изява, е социално обусловено днес убеждение. То е залегнало в основата и на схващането за красотата на човешкото действие, когато то е посветено на другите.”

 

- Какви според изследването ви са били в крайна сметка отношенията между нея и баща й?

 

На огромно доверие. Тодор Живков цял живот много страда от това, че няма образование. Той не владее чужди езици, включително руски. За разлика от него дъщеря му е добре образована, владееща поне английски и руски. Тя е с научни степени по история, с интереси в областта на изобразително изкуство и т.н. Но нейното влияние върху него започва да се усеща още много рано, докато тя е студент по история в Софийския университет. Това е началото на 60-те години. Обръщането към “националното” в партийната политика от средата на 60-те години в голяма степен се дължи и на нея, и кръга на нейните преподаватели от Софийски университет - Александър Фол, Николай Генчев, Васил Гюзелев и други. На X конгрес на БКП през 1971 г. по етажите на властта тръгва слух, че програмата на партията, която Тодор Живков е предложил на конгреса, е изготвена с участието на “националистите” или “ревизионистите”, както ги наричат, приятелите на Людмила от Историческия факултет и чрез нея е “пробутана” на ЦК на БКП. Подозренията не са без основания. Людмила Живкова е нов, модерен човек, с широки интереси и силно усещане за съвременността. В нейно присъствие сам Тодор Живков започва да схваща своето собствено най-близко обкръжение в Политбюро, съставено преди всичко от партизани и ятаци, почти без каквото и да е образование, като анахронични, изкуфели старци. Разбира, че бъдещето е на младите, образованите, технократите, с нови идеи и нова енергия. Това значително се отразява на политиката му, включително кадровата през 70-те години. Заедно с Людмила по върховете започва кариера едно младо, образовано и силно поколение: Александър Лилов, Огнян Дойнов и т.н. Реформаторският дух в партията е отново събуден. - А между нея и Георги Марков? В книгата мен ме интересува техния “задочен” разговор. И двамата много добре виждат недъзите на това общество, налагането на една абсолютно чужда обществена система, прекъсването на традициите и приемствеността, ограничителната роля на СССР, както за икономиката ни, така и за културата. И двамата имат визията, че промяна не е възможно с революционни способи (каквито са били неуспешните опити вече в Полша, Унгария, Чехословакия), а бавно, еволюционно, в рамките на самата система и то от позициите на един чист комунистически идеал, който е бил предаден.

 

- Как я променя катастрофата на път за летището?

 

Според свидетелствата - драстично. Но според мен тя вече е била подготвена и готова за промяната още преди това. Това е промяна в дневния й режим и начин на живот, в храненето, в интересите й. Но буквалната среща със смъртта при някои хора може да окаже и друго, наистина драстично влияние. Едно истинско мистично изживяване, за каквото го смята Богомил Райнов, например. Което пренарежда стойностите и значенията. Много са убедените, че след тази прословута катастрофа, в това състояние между живота и смъртта, тя се ражда отново друг човек, осъзнал своето предназначение и мисия. За каква мисия и предназначение става дума - съм се опитал да отговоря пространно в книгата.

 

- Със сигурност книгата ви, освен проучване за живота на тази жена, дава особен поглед към епохата на социализма, която тук се мисли или през тежка носталгия, или яростно отричане? Какъв е вашият поглед към наследството на социализма?

 

В основата на решението да посветя толкова време на тази тема е твърдото ми убеждение, че сме дошли на прага на нихилизма и отрицанието, и сме длъжни да направим следващата крачка напред… към нашето минало. В продължение на дълго време едно озлобено малцинство всячески внушаваше и се опитваше да заличава и обезценява смисъла на живота на хиляди и милиони - честни и безчестни, подли и смели или просто обикновени българи, живели по времето на социализма. Още повече, че тези хора са нито най-добрите, нито най-честните, нито инакомислещите от онова опасно и трудно време. Тези хора проповядват вече години наред damnatio memoriae (лат. - проклятие на паметта). Така не се гради нито общество, нито история. Не може винаги, в своята история, през 40-50 години, да започваме винаги отначало, от нула. Самата Людмила Живкова е виждала своята мисия в повторното връзване на прекъснатите исторически нишки в българската история с времето от 30-те и 40-те години на XX век. За културата и обществото трябва традиция, време и приемственост, без резки скокове и разрушавани действия до нула. Така наред с образа на Людмила се опитах да пресъздам един образ на епохата, от една нова, актуална гледна точка, на един човек, имащ шанса да прекара младостта си в две коренно различни епохи. Така се получи една истинска “документална сега”, както нарече книгата нейният редактор Силвия Недкова.

 

- Какво е впрочем отношението ви към днешната политическа ситуация?

 

В която се избира просто "по-малкото зло", гласува се за една партия, "за да не е другата"; вотовете са ниски, наказателни, думата "демокрация" все повече се изпразва от съдържание и се превръща в сходно кухо клише, с каквито се работи и по време на социализма. Толкова хора, се произнасят по тези проблеми, че едва ли има нужда от още някой. Но Вие хващате нещо много съществено. Ако аз гласувам за една партия, после ми се казва - какво искаш, нали гласува за нея. Ако не гласувам - пак същото: ами то е така, защото не гласуваш. Т.е. системата те впримчва в едно постоянно чувство за вина. Една наложена отговорност, която аз не съм поемал, не искам и реално не мога да поема. Няма нищо по-нелепо и по-популистко от това да се твърди, че безотговорността на управлението е наша отговорност. Аз не разбирам от управление на държава и не искам да разбирам, а и не мога да разбирам. Нелепо е когато литератори, културолози и други, дават мнение за икономика, за петролни доставки или за здравното осигуряване, например. Това общество, “демократичното”, е общество на дебата, където истината има много лица и става неочевидна, където постоянно се поддържа напрежение и един перманентен конфликт с много форми и лица. Подобна ситуация е доста невротизираща, чисто житейски. За да бъдеш адекватен просто трябва да отделяш много време за това, а аз и много хора като мен го нямаме. Аз нямам 100 роби, които да работя на нивите ми, както в демократична Гърция, а аз да дебатирам по цял ден на агората. Аз имам професионални, лични интереси, трбява да изкарвам хляба на семейството си, нямам време да се занимавам какво е казал Бойко Борисов или направил Валери Симеонов. Всъщност управляващите и заменящите се партии, в които няма особена разлика, именно на това разчитат и то с основание. Те разчитат на некомпетентността, демокрацията разчита на това.  

 

Интервю на Райко Байчев

РЕДАКТОР: РАЙКО БАЙЧЕВ 
 

Интервю с Иво Милев по БНР,
програма Христо Ботев
Силвия Чолева
06.12.2018
 Интервю - Иво Милев БНР
00:00 / 00:00