ЕДНА РЕЦЕНЗИЯ НА "ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА"

УТОПИЯ? НЕВЪЗМОЖНОСТ? ОБРЕЧЕНОСТ?


Размисли по повод “Животът и смъртта на Людмила Живкова” на Иво Милев

… на Иво Милев явно му се удава да пише със замах. След полуфиктивния му автобиографичен роман „КБ“ (2011), в чийто дълбок коловоз, между другото, после удобно се хързулна и една т. нар. „физика на тъгата“, сега рафтовете на книжарниците трепетно очакват тежест от висока проба, наречена „Животът и смъртта на Людмила Живкова“.


Всъщност, двете му последни книги са свързани по много начини – както е „вързан“ и животът ни. Ако в „КБ“ Милев ползваше един въображаем микроскоп, по Прустовски съсредоточен върху преживяванията на децата-“индиго“, които пишеха трактати върху Спиноза и превеждаха поезия от немски романтици на фона на соул-парчета от Уитни Хюстън в затънтени провинциални градчета, то сега авторът насочва един друг уред за имагинативно виждане – своя толстоистки телескоп! – за да изследва, пак така мащабно и обективно, протуберансите вътре във все същата тая вселена. 


Това е то: панорамата на една епоха, позната като „развито социалистическо общество“, но - отново анализирана само и единствено през призмата на личността. Личността. Личността на „първата дама“ на „зрелия социализъм“, или – както многократно я нарича той - просто „Людмила“. Героите на „КБ“ бяха последните продукти на това не толкова отдавнашно време, от което всеки читател, намиращ се във възрастта, която обикновено евфемистично се нарича „средна“, няма как да не пази едни или други спомени. Тогава във въздуха прехвърчаха фрази като „Единство, творчество, красота“, „Тринадесет века България“, „Живот по законите на красотата“, „Всестранно и хармонично развита личност“ и „Знаме на мира“… И техният смисъл – дори да е останал неразкрит в пълнота, със сигурност е оставил дълбоки следи в начина на мислене, в начина на поведение на едно цяло поколение.


Тук не е важно това, че трудът на Милев представлява ултимативната биография на Живкова. Да, ултимативната биография. Точка. Нито, че е написан след най-дълбокото запознаване с всичко, излязло за нея в най-различни формати (от вестникарски клюки до мемоари и други книги – както с меки, тъй и с твърди корици), нито че за да се постигне този резултат, са прегледани всевъзможни библиотеки и масиви от архивни текстуални, аудио- и видео-материали.
Не, тук става дума най-вече и за нещо друго.


Но, нека, първо – за да скочим напред, направим крачка назад… И така – защо „Людмила“? В съвременната ни ситуация отговорът може да бъде даден най-лесно „от обратното“. Вие, драги ми читатели, представяте ли си след 20 или 30 години някой добросъвестен изследвач да се вдъхнови така, че да вземе да издаде някакъв си огромен, написан увлекателно, но и конструиран по най-високите стандарти за академическа и журналистическа проза труд, който да е посветен на някоя от днешните видни български „политички“ или “политеси”? На някоя, примерно, бивша външна министърка, председателка на Народно събрание, кандидатка за президент и пр.? Биография, в която през личността й да се пречупва цялото ни историческо време? Биография, която да разкрива дълбока чувствителност и в която да прехвърчат имена като – да речем - Шопенхауер или Шьонберг, или или Йосиф Бродски, например? Биография, която да отразява целенасочени и възвишени усилия и дейности, които да са били насочени от една такава хипотетична днешна „фина дама“, както се изразяваше Пипи Дългото Чорапче, единствено по посока към културните и всякакви блага от, за и на „народа“ или на „обществото“ (пардон: „електората“ и „материала“ с дефектен „чип“)? И най-вече: към най-важната измежду тия ценности – към развиването на умствена, нравствена и естетическа чувствителност у децата и у младите хора тук и сега, в така наречената понастоящем „територия“? 
Аз изобщо не си представям. И знаете ли защо? Защото ми се струва, че ако след време някой все пак се „навие“ да положи един такъв по сизифовски безсмислен труд, то вниманието му неминуемо ще трябва да се насочи към съвсем други неща, които са някак по-характерни за ежедневието на сегашния български „политически елит“, както услужливо бива назоваван той от знайни и незнайни „експерти“, „социоложки“ и „анализатори“ по медиите. Медиите, които преди 1989 г., всъщност се наричаха не „медии“, а – „средства за масова информация“. Опасявам се, че в едно такова хипотетично жизнеописание на някоя измежду днешните елитни "политички" с умствен багаж и харизма колкото на продавачка на чушки от Женския пазар, ще присъстват съвсем други неща - „приватизация“, „обръчи от фирми“, „фалшификации“, „изборни списъци“, „обществени поръчки“, „скандал“, „жълтини“. Все аспекти на едно болно общество, ударено през 1990-те по-тежко, отколкото България бе ударена след Ньойския договор. По всички линии – и като унищожаване на цели сектори от местното производство, и като закриване на традиционни пазари, и като срив във всички живото-поддържащи социални системи. Общество, което без да е водило война, е разрушено по-силно, отколкото след война. Общество с може би вече фатално увредени демографски, икономически, правни и нравствени структури. Общество, в което основната грижа и цел на политиците е да влязат в механизма на властта не по други причини, а защото „ден година храни“. Защото само за броени месеци там, те – очевидно - биха могли да открият и „усвоят“ възможности за натрупване на ресурси и „фондове“, които след това практически да не могат да бъде консумирани от наследниците им (ако те са нормални хора, разбира се) дори в продължение на столетие.


Но, нека дадем още един контрапример. Би ли било възможно да се появи една богата, интересна и поучителна „енциклопедия“ на културния живот през последните трийсетина години у нас? Какво би се срещнало в нея? Гениална литература, завладяващи филми, екстатична музика, разтърсващи света мисли? Едва ли. Струва ми се, че тя ще е по-скоро поредица от разкази за грантаджийски шайки, за финансирани от чужди посолства неправителствени организации, за шуро-баджанашки стипендии и награди, за дисертации, посветени предимно върху промотиране разликите между 15-ия и 23-ия пол....


На този фон „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ представлява един не просто светъл лъч. Този текстът е лъч, който е насочен назад. Не защото бъдещето е тъмно, а то – милото, наистина е тъмно!… – а защото миналото е единственото, с което всъщност разполагаме, тъй като настоящето отлита непрестанно, а бъдещето още не е дошло. Затова и то е онова „око“, което само излъчва светлина, та да може да помогне и на нашите очи тук и сега да могат да я възприемат въобще. Същата онази светлина, която просто няма откъде другаде да дойде. Светлината, излъчена преди милиони години от небесните тела, която виждаме едва днес.


Книгата на Иво Милев може да бъде четена по много начини. И като скрупульозна хроника на близкото минало. И като история на „партийното строителство“. И като справочник от типа „Кой кой е“ за интелигенцията по върховете на науката и изкуството от все още живия вчерашен ден на страната ни. И като умело смесени с основното изложение серия микро-трактати по естетика и философия. И като вещ анализ на езотеризма. И като намигване към теориите на конспирацията. И като психология на идеализма.


Но най-плодотворното й четене, е като философия на най-новата ни история. Като свързване на брънки между традиционни тежнения и течения в „българското“ и „българщината“ с конфигурации както на „международното положение“, така и на високата култура и – на така наречената „реална политика“. Тук основното не е задълбоченото вплитане на ключови фигури като Петър Дънов, Петър Димков, Ванга, Александър Фол, Николай Генчев, Богомил Райнов… в жизнения път на дъщерята на Първия. Не е и разкриването духовните основи зад огромните й по обем и интензивност действия във вътрешен и външен план за изграждането на една достойна и самостойна българска „държава на духа“. На идеи, импулси, практики, свързани с орфизма, с „Агни йога“ на семейство Рьорих, с човешкия цикъл според Ауробиндо, с мъдростта на дзен-будизма, със строгия морален дуализъм на богомилите. Не. Тук основното е фундаменталната новост, с която авторът показва приемствеността между начини на мислене, според които се е градила (поне до края на засегнатата от него епоха) идейната канава на България, на българското общество, не на българската държава. Общество и държава. Държава и общество. За добро или за зло, вече почваме да разбираме, че това са две различни неща...


През оформените като заглавия от романи на Гьоте глави, изследващи алфата и омегата в пътя на Людмила Живкова, през въвеждащите цитати, през стотиците пояснителни бележки (удобно изнесени в края на книгата), просветва и просветва все една и съща червена нишка. Това е акцентът върху особеностите на българската държавническа и интелектуална действителност, която безспир е принудена да лавира между козните на „Великите сили“ от една страна (на политиците от същите онези „велики“ сили, чиито пра-дядовци разпарчетосаха България на Берлинския конгрес и я съсякоха в Ньой, само за да могат внуците им пък днес да я управляват по телефона от Брюксел), и между собствените си национални и идейни въжделения, от друга страна. На преден план е изнесена фигурата на Людмила Живкова, която – като един съвременен „просветен монарх“, но и след претърпени разтърсващи я лични преживявания, озарения и обучение в древните и нови тайни относно „вечните въпроси“, се опитва - може би малко наивно, но във всеки случай – и много сериозно, искрено и изключително мащабно (с ясно съзнание за всичките възможни последствия в условия на безмилостен контрол от „кораба-майка“ в Москва), да реформира отвътре и уж „легално“, дори чрез позовавания към „класиците на марксизма-ленинизма“, една вече неспасяемо склерозирала след времето на сталинизма социалистическа система, като насочи умовете и сърцата на младите поколения по пътя на усъвършенстването, на безконфликтното съжителство, на съзидателството с „уроци“ по свобода и развитие на личността, ангажимент към нейната хармония с останалите личности.


Утопия? Невъзможност? Обреченост като в антична трагедия? Може би.


Да, ние вече имаме „добър“ опит, и свикнали сме с утопии, невъзможности и обречености. Да, ние видяхме с очите си в какво се превърнаха възторжените обещанията от социализма отпреди 50-60 години (според тези разчети, вече отдавна трябваше по улиците да текат реки от мед и мляко, а от космодрума в Байконур да функционира редовна пътническа линия със звездолет поне до Алфа Центавър). Видяхме с очите си и в какво се превърнаха обещанията на демократите отпреди 30 години (мазните приказки за „път към Европа“, за „евро-атлантически ценности“, за някакви магически „преки чуждестранни инвестиции“, и за „свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали“). Накрая май видяхме, че просто и само сме заменили клатушкащия се Брежнев с клатушкащия се Юнкер. Само дето самата България вече така се разклатушка, та - нищо чудно и да вземе скоро да изчезне. Проблемът не е, че това няма да е за първи път. Проблемът, е че този път – може да е за последно.


Биографията на Людмила Живкова обаче дава известна надежда. И то, дори ако не можем да си отговорим на въпроса: а къде спаха досега всичките му там всевъзможни факултети, институти и други „научни“ звена, на които пак ние плащаме заплатите, тъкмо за да изследват новата ни история – та се налага едно частно лице като Милев да впрегне енергия и воля, за да свърши работата на един цял научен колектив. Дава надеждата, че според неписания закон на поколенията може би отново е дошло времето за движение по „онази“ Спирала. Че може би децата от вчера ще успеят да насочат децата от днес към нещо, което е ма-а-а-лко по-различно от висенето им в молове, тъпченето с ГМО, гледането на „риалитита“ и щракането по „тъч-скрийна“.


Утопия? Невъзможност? Обреченост? Може би. А може би – не.
Окончателният отговор би могъл да се даде само след прочитане на „Животът и смъртта на Людмила Живкова“.


Приятно четене!

Енчо Тасков*

Зорница Митин

интернет сайт ViewSofia

„Не се страхувайте да пишете „Творец“ с главна буква и помнете, че не красотата, а чувството за красота ще отвори вратите на Бъдещето!“, казва Татовата наследница

Какъв е общият знаменател между писателите и поетите Георги Марков, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Гор Видал, Габриел Гарсия Маркес, художниците Владимир Димитров – Майстора, Светлин Русев, Светослав Рьорих, историка Александър Фол, Папа Йоан Павел VI, ирански шахиншах и императрица, японска принцеса, председател на ООН, политиците Александър Лилов, Индира Ганди, Леонид Брежнев, Фидел Кастро, Хосе Лопес Портильо, Хелмут Шмит, първия американски президент, легализирал със закон домашното производство на бира и вино Джими Картър, председателя на КГБ Юри Андропов, министри на културата, бизнесмени и меценати, индийски философи, духовни учители, като Петър Дънов - Учителя, Петър Димков - Лечителя, баба Ванга, създатели на науките антропософия и теософия…?!?

 

Ще намерим отговора на този въпрос от 5-и декември сред страниците на последната биографична книга, проследяваща живота и смъртта наЛюдмила Живкова (поръчки за нея засега само в интернет), на издателство СЕНС. Авторът Иво Милев е направил едно от най-важните събития в литературата и историята ни за последните години, според наблюдателя, книгоиздател и водещ тематични предавания в национални медии за книжния ни пазар Светлозар Желев. Новата книга, посветена на дъщерята на стоящия 45 години начело на Народна Република България Тодор Живков, е резултат на многогодишния труд на автора. Той работи по тази тема от 2009 г., във връзка с развитие на проект за игрален филм. След канско ровене в повече от 50 000 страници архивен материал, в по-голямата си част неизползван досега, книгата ще ни предостави безусловен биографичен разказ за Людмила, наричана още и „бялата птица на българската култура“.

В центъра на описателното повествование е личната драма и трагедия на една жена, определяна от чуждестранната преса като „принцесата на българския комунизъм“, отишла си от този свят с чувството, че е предадена, изоставена и излъгана, дори от собствения си баща, а смъртта й и до днес продължава да буди интерес и загадки. Мненията на хората за нея винаги са били на двата полюса – едни казват, че е побутвана напред в работата си, заради онаследеното й родословие, други – че не е уцелила правилните време и място, заради културно насочената си предприемчивост.
 

Луксозното издание от 736 стр. с твърди корици „Животът и смъртта на Людмила Живкова“, според редактора й Силвия Недкова, е навременна книга, дистанцирана и ангажирана в еднаква мяра. Написаното от автора й Иво Милев е с хирургическата точност на хронист, а детайлите - събрани в едно плътно цяло. „Оформил е образ, който може да се възприема с хладен разум. Документалната сага не е предназначена да защитава или отрича времето, хората, решенията им. Това е описание, страничен поглед върху всичко възможно, което ги е оформило. Полезността на този труд е безспорна. Но по-важно е, че читателят инстинктивно изгражда доверие към неприсъстващия разказвач”, добавя още тя.