ЧАСТ ОТ:

ПРЕДГОВОР

“Вярвам, че не можеш да изучаваш хората,

можеш само да ги опознаваш, а то е съвсем различно.”

К.С. Луис

 

 

Дали животът и смъртта са свързани така, че взаимно да определят смисъла си? В този случай животът ли определя смъртта или смъртта придава стойност на живота? Дали смъртта на Людмила е резултат на нелепа случайност, злополука, на стара травма или печалното следствие от свръхнапрегнатия живот на една изтощена жена? Това променя ли смисъла на нейните дела? Възможно ли е нейната смърт да е преднамерено, хладнокръвно, коварно убийство, устроено от силни и могъщи врагове, които дори и при малка опасност не се колебаят да действат, ако могат да останат скрити?

Непосредствено след известието за смъртта на Людмила плъзват слухове за насилствена смърт, за намесата на съветските служби за сигурност. В Комитетът за култура от уста на уста се мълви, че тя е удушена в банята си. Подозренията сякаш се потвърждават от преждевременно прекъсната церемония за поклон пред покойната, на която са се стекли хиляди. Последните от множеството успели да застанат до ковчега са сигурни, че под стеклия се заради топлината в залата грим са успели да видя синините по шията й. “Говорят още, че не е изключено и да е упражнено насилие над нея, че не е минало без външно участие в кочината. Така тълкуват думите уж на Живков: “Защо на нея, а не на мене, трябваше да посегнат”, ще запише в дневника си историкът академик Николай Тодоров, сам станал жертва на бързото издигане на Людмила Живкова и обкръжението около нея. Самият Живков в мемоарите си не изключва външна намеса в смъртта на Людмила. Мощният безскрупулен враг, който чувства страхлива уплаха, придава ли по-голямо значение и тежест на извършеното от нея?

Историята е низ от реализирани възможности, факти, но нейния смисъл е в потенциала. Дали смъртта й е резултат от самоубийство? Някои близки до нея, смятайки я за последовател на учението “Агни йога” (или “Жива етика”), като Богомил Райнов и Светлин Русев, отричат категорично възможността за самоубийство, защото то е ултимативно неприемливо за “Учението” и съдържащото се в него разбиране за кармата. Но това учение допуска осъзната, търсена и избрана смърт: когато е готов, “избраният” може да я приеме; когато е готов, когато е изпълнил мисията си, може да призове смъртта и тогава, както се изразяват Светлин Русев и Богомил Райнов - ще бъде взет. Веднъж на разкопки пред някаква погребална урна Людмила и нейният сътрудник, историкът Дойно Дойнов, заговарят за ритуалните жертви и ритуалните самоубийства. Дойнов й подхвърля, че някои от великите гении предпочитат смъртта на прага на изчерпването - самоубиват се от отчаяние. Не, отсича Людмила Живкова, “по-вероятно е, че духовните великани искат да си отидат чисти. Човек цял живот се самоусъвършенства, като отхвърля греха.

Ако човек прекрачи чист и гол от временното и линейното, той като детето, което се ражда непокварено, ще се пренесе във вечното - ще се слее с божественото.” За Людмила и нейния учител Александър Фол смъртта и животът са двете страни на една и съща монета, а нейното златно покритие, реална стойност е безсмъртието. В крайна сметка, кое е по-важното: животът или смъртта на Людмила Живкова? За други няма съмнение, че Людмила сама е избрала смъртта. Нейният близък приятел и сътрудник, посланикът ни в Мексико през 70-те години, Богомил Герасимов също вярва във версията за самоубийство, но смята, че в случая самоубийството е равносилно на убийство. До него се стига, когато на Людмила е отнето всичко, в което вярва и всичко, на което може да се надява, когато са отнети последните й възможностите. Пред този ад, изплашен за себе си, я поставя баща ѝ. Това е трагедията на Тодор Живков – след предателството, което извършва, той губи любимата си дъщеря, на която иска да се уповава, на която вярва, в която търси и намира подкрепа, в която са всичките му надежди. “Жестока и логична”, ще нарече смъртта на Людмила Иля Велчев, сам пострадал от нейния стремителен възход. Скоро след смъртта на Людмила, Любомир Левчев е при Ванга, която скимти “като бито дете” и не спира да повтаря: “Нямаше писана смърт… И аз не бях предупредена…”

Художникът и карикатурист Тодор Цонев, изпитващ патологична омраза и презрение към управника Тодор Живков и негово обкръжение, изобразил него и дъщеря му в множество карикатури и сатирични рисунки, някои от които с драстично съдържание, ще запише в дневника си в деня на нейната смърт: “Все пак (сам съм изненадан) нещо ми е малко мъчно! Май че беше нещастно това момиче… Нещо пресилено, неспокойно имаше в нея… Защо ли му трябваше всичко това?… Бурни напъни и бърза смърт… Бър, бър, бър, дюр… Все си мислех, че някога трябваше да спре, как исках да я посъветвам за това… Да спре. Да се замисли… Може би тогава би намерила по-верния път… Тя бълваше мислите си като машина и се въртеше все в омагьосания кръг на затворените си мисли, в които нямаше ни хоризонт, ни перспектива. Отрицателното и положителното в нея се уравновесяваха до неопределимост. А това беше вече една също преждевременна смърт…”

 

“Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден”, ще запише в спомените си за нея Богомил Райнов и ще допълни: “Тя бе аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество.” “Ние нямахме представа, че друга система е възможна и сме търсили решения и път именно в тази система“, ще каже години по-късно нейният близък приятел и сътрудник Светлин Русев и тъжно ще допълни: “Ние градихме много… кули на съзиданието, които и времето, и хората сринаха и отрекоха.” Много по-интересна от предполагаемите любовни отношения между Георги Марков и Людмила Живкова е тяхната идейна връзка и донякъде обща борба. Георги Марков, като никой друг, в една безотрадна летопис на времето, фиксира недъзите, язвите и болестите на системата. Людмила Живкова, като никой друг, със специфичните средства, които е избрала, се опитва да ги лекува, споделяйки и прилагайки на практика, дълбокото убеждение на Марков, че промени в рамките на комунистическата система са възможни само отвътре, бавно, търпеливо, еволюционно, върху основата на същия комунистически идеал, така и никога не случил се. В хода на тази упорита, окопна война, Людмила изгражда един твърд, хладен, безкомпромисен мироглед, в същото време - носталгичен, ретроспективен, с корени в миналото, печален, пълен със съжаление за отминалото време на една стара епоха, епохата на просвещението и романтизма, с много изисквания за устрем, пориви, идеали, ценности, героизъм и саможертва. Със своя устрем към мисия, предопределеност и саможертва, Людмила няма как да не се превърне в легенда - няма как животът й да не е драма, а смъртта й трагедия. На подобен живот би следвало да подхожда само изключителна смърт.

 

Какъв е смисълът и целта на всичко планувано и направено от Людмила Живкова остава отворен въпрос, който превръща представеното по-долу от мен в своеобразна “книга-игра”, в която четящият има възможност сам, във всеки възлов момент, да взима решенията и да се движи по път, който сам е избрал, и който ще го доведе до понякога неочаквани резултати. Въпросът, който остава да виси след смъртта на Людмила е дали Тодор Живков ще се поддаде “на чувството на вина” и “ако да, накъде ще насочи удара си” - към най-близкото й обкръжение от съмишленици и сътрудници, тези, които, според акад. Николай Тодоров, реално са довели Людмила до безизходица и в крайна сметка до трагичната й кончина или “към онези, които са бивали представяни като несъгласни с нейната политика.” “Със смъртта на Людмила настъпи и смъртта на нашето дело”, признава нейният сътрудник Емил Александров. “Печален кадрил”, ще нарече Левчев последвалата разправа с първите приближени на Живкова. Изграденото от Живкова с толкова усилие рухва за няколко години. “Със смъртта на Людмила Живкова се затвори една страница от политическата история на страната. Всичко, което беше изграждано за едно десетилетие с оглед на нейното издигане - рухна”, обобщава нейният сътрудник Костадин Чакъров: “Изведнъж хора и институции се оказаха непотребни.”12 Първата жертва става Александър Лилов, издигнал се заедно и заради Людмила Живкова до втори човек в партията. След мъчителен период на изолация той е свален от заеманите постове през 1983 г. “Консервативните сили, които се бяха спотаили по нейно време, сега преминаха в настъпление”13, обобщава Чакъров. В Комитета за култура, доскоро оглавяван от Людмила Живкова, “всеки се спасяваше поединично с припълзяване”, открива се фронт срещу почти всички заместник-председатели. Милко Балев, един от най-големите врагове на Людмила, ликува. Разправата завършва със Светлин Русев. Искаха да направят едно тракийско погребение, пише Любомир Левчев, “като в гробницата на владетелката заровят и нейните украшения, и нейната свита, и нейните уморени коне.”

Множеството проекти на Людмила и ръководения от нея Комитет за култура, задвижвани от неимоверната воля и политическите възможности на една жена, постепенно замират, заглъхват, затихват и се разтварят в неясна историческа мъгла. Галерията за чуждестранно изкуство, на която Людмила отделя много внимание, все пак е открита, но не обогатява колекцията си повече с нищо значимо и води през годините все по-жалко съществуване до сливането с Национална художествена галерия през 2015 г. НДК, създаден от Людмила на мястото и заменил поредната представителна партийна сграда, с намерение да се превърне в духовен център на нацията, така и никога не заработва според идеите и очакванията й. Монументът България 1300 в парка пред двореца, който трябва да бъде символ на грядущето, на нейната непоколебима вяра в творческите сили и бъдещето на българския народ, в едно ново национално възкресение, оставен дълги години след 1989 г., поради немарливост, липса на воля, нерешителност или проста злонамереност, да се руши на произвола, е премахнат окончателно през 2017 г.

 

Тодор Живков се възстановява трудно след сполетялата го трагедия. Семейството продължава да се разпада и това е сякаш естествено следствие при липсата на Людмила, която е негов обединяващ център… Иван Славков, когото Живков отдавна вече ненавижда16 се отделя със сина си. Нетърпимо се обтягат отношенията между Иван Славков и Владимир Живков.17 Най-сетне и Иван Славков е отстранен от поста си директор на Българска телевизия. Всъщност, Живков повече никога не се възстановява след смъртта на Людмила. Нейният край е началото на продължилия още няколко години негов упадък - един нещастен човек, формално начело на една все по-своеволна партия и една разпадаща се държава, които вече са му се изплъзнали…

 

Минавайки през неизбродимото количество документи и факти, повечето литературни, се опитах да създам портрет и образ, стъпващ предпазливо върху нестабилните опори на “обективността”. Стремях се сред многото думи да се чува повече автентичния, забравен вече, глас на Людмила, да премина през един не твърде обикновен живот, всъщност един бързей от няколко години, събрал мътилката на цяла една епоха. Много хора, лица, събития, обстоятелства и идеи са намесени в тази история - минали и съвременни - за това разказът понякога ще се отклонява, но това е само привидно, само притоци към основния поток. Възможната биография на Людмила може да бъде само “биография на идеи”, казва нейният пръв биограф Любомир Левчев.